И, продължават да ми разказват, с времето, ако си имал достатъчно търпение и смелост да си позволиш да се покажеш на този Някой, се случвали чудеса. И аз казвах: „Какви са тези приказки посред бял ден.. я да си говорим за нещо смислено“. Ех, малката – чувам гласчето в себе си – и такива приказки има.

Днес, след години нетърсене на приказката, знам, че има моменти в живота, в които всичко спира. Не съм вярвала в тях преди, но сега ще ви разкажа. Първо реагира тялото. Усеща перманентна лека топлина. Погледът се променя. Сетивата се изострят, но само тези, насочени към другия. Защото като цяло, човек изпада във внезапна дезориентираност. Абсолютно ирационално. Някой е открит. Започва се.

С времето, отношенията стават малко по-интензивни, степента на допускане на другия се увеличава, но това е само и единствено при наличието на завидни дози търпение и смелост. За мен този процес беше дълъг, болезнен, изпитателен – с невероятен заряд, а и както се оказа, залог. А сега – сега, времето е спряло. Трудно си представям дни и нощи без моя Някой. Трудно си представям и себе си. Животът внезапно се е променил около мен. По-малко виждам или по-малко искам или по-малко неща имат значение сега.. не зная. Имам си Някой. Абсолютно ирационално.

Къде отиде смелото ми Аз? Онова, бунтуващото се, търсещото, с многото посоки, пътища, неукротимото? Мне, не се е загубило, но както ви казах – има моменти в живота, в които всичко спира. Когато Някой е по-важен от Аз, когато да видиш Някой щастлив е по-ценно от всичко друго, когато Някой съизмерва света ти. Страшничко, нали. Но несравнимо. На всеки го пожелавам. Да се отрече от себе си в името на Някой. Кажете ми пак: „Какви са тези приказки посред бял ден“.. знам, знам. Но, Слава Богу, и такива приказки има.

- да съм цяла в сутринта си, сякаш това е ден първи, но да нося всички отминали дни и техните същности.

- да съм човек сред хора, познати или не, изпълнен с лекота, но приютил завещания от предишни срещи.

- да опъна мисълта си до възможните й предели, но без да я скъсам.

- да бързам със съзнанието си, но да не задъхам тялото.

- да пусна сърцето си, но да не го разтуптя.

- да съм приятел, който дава, но не иска пропорция във връщането.

- да се усмихвам с искреност, но без никой да забележи умората зад жеста.

- да слушам нечии думи, но без да отлетя в своите.

- да поживея и този ден със смели мечти, но не и с трудни спомени.

- да запомня очите от сегашните улици, но да не мога да забравя онези от тъмните планини.

Всеки ден е борба. Със себе си. Ставаш, тръгваш, връщаш се, пускаш, гониш, искаш, бягаш, търсиш, плачеш, помниш, преобръщаш, целуваш, разбиваш, дълбаеш, отказваш се.. До утре. Когато словоредът може да не бъде същият, както и ти. Така живеем..

Всяко чувство има неусетно раждане. Без симптоми, без мисъл, без стремеж към имането му. То идва. Расте. Развива се. И също така неусетно, умира. Малко хора осъзнават преходността на чувствата си и се стараят неимоверно да ги поддържат – дори изкуствено, за да ги имат. Притежанието на чувства, подчинението им на личното желание за присъствие, оковаването им в догми и порядки няма просъществуване.

Всяко чувство има неусетно раждане. Безконтролно ли е? Може би не винаги. Поканено ли е? Може би. Смъртно ли е? Винаги. Понякога мами с дълбочинността си, обещава да остане и да превземе малкия ти свят. Понякога знаеш, че е само временен спътник и му махаш за довиждане съвсем спокойно.

Всяко чувство има неусетно раждане. Най-вече любовта. Появява се с танцова стъпка, омагьосва те с непознатостта си, а не обръща гърба си, за да ти покаже етикета със срока си на годност. А него го има, чакащ да изтече, безмилостен към преминаващото време, правещ съдържанието крехко.

Всяко чувство има неусетно раждане. Невинно, неподправено, ненасилено, незлорадващо, небленувано. А усетността за края не трябва ли да бъде същата?

Всичко изглеждаше нормално, тя още се радваше на аромата и на вкуса на чашата любимо кафе, наслаждаваше се на дългия душ и дори понякога си пееше, виждаше се с приятели и сякаш живееше нормално. Но не спеше. Тя винаги се е чувствала странна и сега не беше по-различно. Повечето хора биха искали да се събудят, а тя искаше да заспи… искаше да сънува. Повечето хора искаха нормален живот- нещо което да правят, нещо за което да се надяват и някой, когото да обичат. И тя си мислеше че има всичко това, но не беше достатъчно. Тя искаше да бъде себе си, а не просто някой с нормален живот.

Поредната сутрин. През изминалата дълга нощ тя беше взела решение. Щеше да бъде себе си. Изборът не беше лесен, защото всяко раждане е свързано с много болка. Щеше да нарани много хора. Започна да събира смелостта си, която се беше разпиляла през годините. Дълго време я търси, защото тя се криеше, а може би просто бе забравила как да я повика. Болеше я, но това нямаше значение.

И така дойде моментът на истината. Тя му каза много неща. Очите много я боляха, а може би беше сърцето. Но смелостта, веднъж пусната на свобода, не се отнема лесно. И тя вече не се страхуваше, вече не искаше да чака, вече не можеше да мълчи. Опита се да бъде нежна, но когато убиваш е трудно дори и с кадифена ръкавица. Времето спря. Тя беше станала убийца, която сега плачеше за своята жертва. Но тя трябваше да избере между това да убие или сама да умре…

Поредната сутрин. Тя беше сама. Дори да искаше да каже “добро утро”, нямаше на кого. А утрото беше наистина по-добро. Успя да се усмихне на себе си за пръв път от много време. Но се чувстваше странно, усещаше някакво познато и в същото време, далечно чувство. И тогава разбра- очите не я боляха, нито сърцето. Тя беше спала…

И тогава, един ден, тя отново отиде да го види, а него го нямаше. Тя се уплаши, сърцето й заби толкова силно, имаше чувството, че всички го чуват. Какво щеше да прави сама? Седна тихо, сама с мислите си, сама с болката от неговото отсъствие. Пусна си музиката, с която той я успокояваше преди и тогава го усети. Нямаше нужда да се оглежда в своето огледало. Той не беше изчезнал, а точно обратното – беше станал част от нея. И тя се усмихна. Никога вече нямаше да се чувства самотна…

Работният ден мина точно както беше очаквала. Нищо особено не се случи, очите й се измориха от монитора, скъса още няколко нерви покрай колегите си, обядва почти в мълчание и в общи линии, се почувства облекчена на излизане от офиса. Обеща си да направи нещо хубаво за себе си тази вечер, за да не позволи този ден да остане така празен. Разходи се по прашните, топли улици и вече беше готова да се прибере и да си каже, че още един обикновен ден е към своя край. И тогава се случи! Усещането беше познато, но много далечно като спомен. Цялото й същество се фокусира върху това усещане и преживяването беше толкова интензивно, че тя малко се стресна. Как е могла да го забрави?!

Беше една малка, нежна, детска ръка, сега хванала нейната, която сякаш й преливаше любов само с допира си. Толкова много невинност, искреност и доброта в един толкова малък жест. Беше магическо! Тя се почувства специална – беше получила най-хубавия подарък, който този обикновен ден можеше да й поднесе. Подаръкът на необмислената радост, неподправената емоция, ненасилената близост. Нямаше да може да благодари на това ангелско същество за безценния дар, който й даде. А и то не чакаше такава благодарност. Просто беше дало повод за усмивка…

Търпението не е добродетел. Не ни учи на нищо хубаво. Притъпява и така обърканите ни емоции, като ни оставя почти безчувствени. Освен това, с търпение се пилее твърде много време. Време, в което си могъл да сбъркаш доста пъти, но си спрял дъха си от нещо необикновено поне веднъж. Време, в което си се ядосвал напразно, но си бил изненадан от себе си като резултат. Време, за което никога няма да мислиш като за изгубено. Избери си сам!

Търпението не е добродетел. За мен. Не твърдя, че съм изцяло изтъкана от добродетели. Съвсем не е така. Затова си се моля, на себе си. Моля, нека търпението бъде изключение, а не правило на поведение.

Много хаотично стана, но и по-добре. Пази, Боже, да спазвам някакъв ред и в мислите си. Ще ми дойде в повече.